Поколение жени с изкривени ценности

Замисляли ли сте се някога защо практически на всеки от нас му е трудно постоянно да бъде с децата си?

Защо ни тегли някъде извън дома?

Защо заради излизането навън сме готови да дадем децата ни да бъдат възпитавани от непознати за нас хора?

Защо повече ни вълнува модата и клюките, отколкото възпитанието и здравословното хранене?

Защо семейството не заема основно място в живота ни?

Защо бъдещето и самореализацията ни, желанията ни, са по-важни от бъдещето на нашите деца?

Въпросите са по-скоро риторични…

Ние не умеем да бъдем щастливи майки, жени, домакини, жени… Не виждаме смисъл в това, да посвещаваме колкото може повече време на децата, да им печем сладки всеки ден, да носим поли и рокли, да гладим ризите на мъжа си, мислейки за неговите жизнени цели…

Не виждаме ценност и важност в това. Семейството, майчинството, предаността, жертвоготовността, женствеността….. Всичко се е обезценило. Всичко е изгубило смисъл.

ЗАЩО СЕ СЛУЧИ ТАКА?

Защо се стараем в работата си на работното място, оставяйки детето на една- две годинки на някаква странна жена в някаква детска градина? Ами че тя няма да го обича. Тя ще се държи с него като фасунга към цокъл в завод за електрически крушки. За нея това е конвейр. Тя дори няма да се опита да види личност в това дете. Тя ще го потиска, настоявайки да бъде като всички, защото тя има 25 такива и по друг начин не бива.

Някога, отдавна, преди 30 години нашата майка също ни е дала в детска градина. При такава леля. Малко странна. Какво да се прави? Мама трябваше да работи. Тогава бях на не повече от около годинка. И ние сме расли и сме се развивали извън дома почти през цялото време. А по-точно, 21 години- 5 години в детската градина, 11 години в училище и 5 години в университета. През цялото това време сме били в къщи само вечерите и понякога през почивните дни. Постоянно сме бързали за някъде. Имахме работа-утринни занимания, занятия, уроци, контролни, репетиции, изпити, дипломи, работа, курсове…

КАЗВАХА НИ – УЧИ, ИНАЧЕ ЩЕ БЪДЕШ ДОМАКИНЯ!

Това звучеше така заплашително, че ми се искаше със зъби да изгризя основата на науката. Нали главното е – в тази червена диплома, в хубавата работа и умопомрачителната кариера. Или просто да се устроя някъде на работа. Колко често сме се събирали семейството за обяд около масата? Само на празници.

Колко често мама ни е посрещала от училище? Обикновено ние сами се прибирахме в къщи и си топлехме обяда. А вечер мама уморена и ядосана от безкрайните неприятности на работата, се прибираше в къщи. Тя не искаше нито да говори, нито да яде. Питаше ни за оценките (ако не забрави), проверяваше уроците ни между другото и ни изпращаше да спим.

НАШИТЕ РОДИТЕЛИ НЕ НИ ПОЗНАВАХА….

Те не знаеха нищо за нашия вътрешен свят, за нашите мечти и стремежи. Реагираха само на лошото, защото нямаха време да реагират на хубавото.

Ние също не ги познавахме. Не бихме и могли да ги опознаем, защото нямахме време за дълги задушевни разговори, за лятна почивка с палатки до реката, за съвместни игри или за четене, за семейно посещение на театър или в парка през почивните дни….

 И така растяхме…. Така отглеждахме в себе си някакви идеи и представи за бъдещето, за живота, за жизнените цели и идеи.И в нашите умове мястото за семейството беше съвсем незначително. То беше именно такова, каквото го бяхме видели в нашите семейства.

За да играеш с детето, трябва да обичаш да правиш това. За да правиш сладки всеки ден и да готвиш много разнообразни ястия, трябва да обичаш да ги правиш.

За да отделяш време за дома- да го украсяваш, да го почистваш, подобряваш, да създаваш уютна атмосфера, трябва да обичаш да правиш това.

За да искаш да живееш с целите и идеите на мъжа си, да си загрижена за него и неговото бъдеще е нужно…..да обичаш мъжа си, а не само себе си до него.

Главният Учител в живота

Майката насажда всичко това на дъщеря си. Тя е нейният първи и най- главен учител. Тя и поставя жизнените ориентири. Тя я учи да обича….. своята женска мисия. Тя и обяснява важността на това да бъде жена и майка. Тя я учи на…. обич.

Ако дъщерята не е видяла това на практика от своята майка, а ако е видяла не съвсем вдъхновяващо семейно щастие, то как самата тя да го намери?

Ние сме били обречени да смачкаме своята чистота и любов, защото са ни учили единствено на това как да правим кариера. Учили са ни, че думата „успех“ има значение само извън дома, само някъде за външните неща.

След това тихо плачем за разрушения брак (който е на дневен ред в момента) над отчуждеността на децата и някакви странни усещания, че някой някога ни е измамил.

НО ВИНАГИ ИМА ИЗХОД !

Изходът е – да се учим на това. Да се учим да бъдем майки, домакини, жени. Малко по малко…. Да се учим да виждаме другите с очите си. Женствени, добри, любящи……. Да се учим да обичаме. Да се учим да мислим не за работата през повечето време, а за семейството. Да се учим да ценим семейството, мъжа си, децата. Да им служим, да им помагаме да станат по-добри, да разцъфнем като цветна пъпка, сгрети от нашата любов.

Трябва да се учим да се усмихваме на децата, на мъжа си, да ги прегръщаме по-често. Нужно е да гледаме по-дълбоко и да разберем, че ние не просто отглеждаме човека, ние формираме неговия вътрешен свят, неговото светоусещане, неговите жизнени постановки. Много от това, което той получава в детството, ще го следва през целия му живот.

На нас ни е нужно да направим блестяща кариера като майки и жени. И ако ние даже не пробваме да преминем по стълбата на тази кариера, разочарованието ще бъде неотменна част от нашата старост. Защото пропуснатите възможности и отхвърлената отговорност дават много горчиви плодове в бъдеще.

Важно е да помним, че всичко дава своите плодове в своето време. Какви ще бъдат те? Много зависи от нас. От нашия жизнен вектор, от ценностите, които носим в този свят….в света на своето семейство.

източник: velchev.wordpress.com

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *