Да си спомним за Хаджи Димитър. 149г. от смъртта на великия български революционер

Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е един от най-значимите български войводи. Загива едва 28-годишен след тежко сражение на четата му с османски части. По повод на смъртта му Христо Ботев написва едноименната поема. Хаджи Димитър е роден в Сливен в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия. През 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета и цяло лято броди из планината. През пролетта на 1864 г. се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец. Четата е от 12 души и има за задача да убие търновския гръцки владика. Преди да влязат в Търново четата се разпада и четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър, който ги повежда към Сливенския балкан.




През 1865 г. преминава с друга дружина в България, през цялото лято кръстосва страната и дори наказва силистренско турско семейство „изедници“. После пак преминава в Румънско. Въобще, няколко поредни години (1864-65-66) всяко лято Хаджи Димитър заедно със Стефан Караджа (с когото се запознава чрез Раковски) и други войводи минават с чети Дунава и стигат до Сливенския Балкан, за да проучват ситуацията за бъдещо въстание според програмата на Раковски. Точно на него Хаджи Димитър дължи идеологическото си израстване. Вече не му е достатъчно да мъсти за себе си и за близките си. „Аз съм политически хайдутин!“ , заявява той пред румънски държавник. Колко е пораснал във възгледите си непокорният сливенски младеж, личи и от негово писмо до Панайот Хитов от март 1868 г.: „В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български… и само тогава ще имаме право да се гордеем и да се възвишаваме между другите за трудът, който като покажем на света, не ще има кой да ни откаже никогда“.




Може би Хаджи Димитър никога нямаше да е това, което е, ако не беше попаднал в кръга на Раковски – негов духовен баща и учител по революция. Раковски – идеолог на националноосвободителното движение, основоположник на организираната революционна борба за освобождаването на България, твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народът на масово въстание и ще постигне освобождението си. През 1866 г. той разработва последния си план около идеята за тактиката на единна четническа армия. През пролетта на 1867 година в България са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски умира от туберкулоза. Набирането на пари за чети е трудно. Подготвяни са няколко в Румъния и Сърбия, но се провалят. По организационни и финансови съображения замислените като отделни чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се обединяват в една, тя е единствената, която успява да се комплектова и въоръжи.




На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра на юг-югоизток от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници. Местното население организира честване на четвъртата битка около 21 юли (9 юли стар стил). На 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа (дн. Хаджи Димитър) в Шипченска планина става последното сражение на четата. В тази битка е убит и Хаджи Димитър – теза, поддържана от мнозинството съвременни историци. След Освобождението неговите кости и тези на убитите четници са пренесени от Бузлуджа и временно положени в ковчези в църквата „Св. Архангел Михаил“ в гр. Крън, Казанлъшко. Според очевидеца Христо Македонски, Хаджи Димитър е убит на връх Бузлуджа: „Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.“




За края на Хаджи Димитър във вестник „Curier d’Orient“ от 18.VII.1868 г. е писано: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа… Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук…“

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!




Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

'