Да си спомним! Годишнина от рождението на Дамян Дамянов

На 18 януари 1935 година в Сливен е роден Дамян Дамянов. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град и след това се мести в София. Успешно се дипломира в Софийския университет в специалност „Българска филология“ през 1961 г. Неговата творческа кариера започва през 1949 г., когато като ученик публикува първите си стихотворения във в.“Сливенско дело“. През 60-те години започва работа като литературен консултант във в.“Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на сп.“Пламък“.

От 1958 г. започват да излизат неговите собствени стихосбирки, които наброяват цели 38, като някои от тях са преиздавани по няколко пъти. Сред тях можем да открием творби като „Очакване“, „Лирика“, „Поема за щастието“, „Коленича пред теб“, „Пред олтара на слънцето“, „И си отива лятото“, „Като тревата“, „Ти приличаш на сълза“, „Ще има връщане“, „Молба към света“, „Гимназия „Родина“ и др. Също така издава драматичната поема „Преди всичко любов“, лиричната хроника „И моята България пътува“, романът „Таванът. Почти роман“, „Тетрадка по всичко“, в която той излага някои свои основни възгледи и др. Творчеството му е едно от най-значимите в българската литература в социалистическия период на България.

Голямо негово постижение е излязлата през 1963 г. книга „Пусть окно распахнется“ в превод на руски език от М. Кудинов. Отделни негови творби са публикувани на руски, белоруски, украински, унгарски и други езици. Освен богатото литературно наследство, която оставя зад гърба си в личен план, Дамян Дамянов е женен за поетесата Надежда Захариева, от която има двама сина.
Големият поет ни напуска на 6 юни 1999 г. в София на 64-годишна възраст.

КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб –
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля…Не, не, не!
Но ти си тук – усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача…
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

–––––––

ВСЕКИ ДЕЛНИК ИМА КРАСОТА

В тъмни и мъгляви пелени
Зад стъклата още спи животът.
Но будилникът-сърце звъни:
“Хайде, драги! Също си работник!”
Но какъв работник съм? Ни студ,
Нито огън ми горят ръката…
И от моя тих словесен труд
Става ли по-хубава земята,
А животът й – по-съвършен?
Този стар живот със стари нрави
Не със поетичен сантимент,
А със яки длани се оправя.
Край стъклото – още празен лист –
Пак минават дланите железни.
И в листа си – още бял и чист,
Като в стая аз ги каня: “Влезте!”
И те влизат. Ала не транзит.
Влизат те, да ми оставят нещо:
Дребният зидар – огромен зид,
Хладният леяр – дъхът от пещи,
сухият миньор – две капки пот,
Селянинът – буца пръст от нива.
И така с един голям живот
Мойто малко листче се покрива.

… Острият будилник. Утринта.
Мойте гости. Листовете празни.
Всеки делник има красота.

Всеки делник става тих мой празник!
––––––––––––––
ОБАДИ СЕ, ЛЮБОВ!

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…

Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

'